„Излизала съм на 100 срещи!“ 

Или какво се случва, когато запознанствата станат като ходенето на лекции – ежедневно „задължение“, в което присъствието е... препоръчително. Разказва Паолина Караджова:

07 February 2019 14:28
„Излизала съм на 100 срещи!“ 
„Преди 2 години (тогава бях на 30) ми се наложи скоростно да се завърна към света на срещите. Все още зашеметена от безумния развод с бившия ми съпруг и прясно изумена от новите начини за запознанства, имах чувството, че ще си остана сама завинаги. Но след 2 месеца, прекарани в плач и самообвинения, след 200 употребени пакетчета с носни кърпички и след 2000 лв., похарчени за психолози, реших, че е време да зачеркна заглавието на собствения си филм „Зарязана и наказана“. Ако обаче знаех, че ще ми отнеме почти година (11 месеца и 9 дни, ако трябва да бъда точна), за да поема контрола над нещата, първо щях да се запиша на курс. Излизането на срещи е като екстремен спорт! Ще се изморяваш! Ще се изпотяваш! Ще се нараняваш! На моменти дори ще ти се иска да разполагаш с резервен черен дроб (до толкова чаши с ликьор не се бях докосвала и в студентските си години). Но в крайна сметка, получаваш куп комични ситуации и цяла армия мъже, някои от които живи бунтовници, други – вдървени държавни чиновници, трети – фалшиви благородници. Самата аз много скоро развих умението за 10 секунди да преценявам дали срещата ми с даден тип ще завърши с целувка, нощувка или с поредна горчива преструвка: „Беше ми много приятно!“. След 12-тата среща приятелките ми (особено щастливо омъжените) заявиха, че съм луда. „Защо не се поуспокоиш и не забавиш темпото?“, казаха те, но аз не можех да спра. Сега е време да споделя своя опит с вас, за ви спестя време, енергия и куп разочарования:


1 „Всичко е наред!“, успокоявах себе си, докато седях в лятната градина на едно кръчме в квартал Гео Милев. Надявах се да имам увлекателен следобед с млад и преуспяващ режисьор и бях наистина развълнувана (не бях излизала с мъже от цели 6 години!). Ден преди това обаче, бях ходила зъболекар и изведнъж, както си пиех пенливата биричка, бях пронизана от зверска болка около венеца. Когато господинът дойде, едва можех да преглъщам картофките със сирене, а той не спря да ръси вицове за зъболекари и лекарски грешки. Идеше ми да се откажа от човешкото си гражданство и да стана... къртица. Да си изкопая дупка в пръстта и повече да не си показвам носа навън. За мое огромно облекчение, г-н Хумор бързо трябваше да се връща на снимачната площадка, и за още по-голям късмет, той никога повече не ми писа. Какво научих от тази среща ли? Че светът на запознанствата се бе променил драстично и че е станал по-демократично, но и по-егоистично пространство. И че срещите могат да бъдат нетърпими... като дентален абсцес! За да оцелееш, трябва единствено... да стискаш зъби!

2-15 След като направих първата крачка и болката в устата ми намаля, реших да продължа с шокиращите изненади на срещите. По време на втория „рунд“ имах „удоволствието“ да разговарям с мраморна статуя в човешки облик – той седеше неподвижен на стола и една си помръдваше устните. На среща №4 се оказа, че съм се уговорила с орангутан от „Планетата на маймуните“, а на среща №9 мистър Самоувереност поиска да преспи у нас. Когато му отказах, той ме заплаши: „Добре, заради теб тогава ще спя на улицата!“ Номер 12 пък се оказа плешив професор по урология, а номер 14 имаше психично болен пинчер, който ме захапа за глезена. Тогава си казах: „Паолино, трябва да бъдеш по-предпазлива!“ и си обещах да излизам единствено и само с мъже, които споделят хобитата ми, които имат имат интересно поприще и профилна снимка, която показва лицето им! Избрах и идеалното местоположение – някъде, където не е прекалено шумно, нито прекалено пусто, и някъде, където ще мога да избягам бързо и лесно (ако въпросният персонаж се окаже Психопатът на психопатите). Късните театрални постановки и кино прожекции бяха твърдо забранени!

18 С господин „18“ си чатихме над четири седмици преди да се срещнем лице в лице. Бях развълнувана, тъй като щяхме да вечеряме в ресторант „Таван“ и да опитваме гурме ястия, приготвени от ливански шеф готвачи. Г-н „18“ беше чаровен адвокат със съвършени обноски и изключително чувство за хумор. Докато опитвах великолепното макбуле и отпивах от превъзходното бяло вино, нещо в мен дълбоко се надяваше нещата да се получат. Въпреки че всичко вървеше просто чудесно, химията сякаш я нямаше. Нито един елемент от Менделеевата таблица не беше на моя страна! Час по-късно, когато дойде и целувката, играта просто свърши. Влажното му засмукване беше като удар с мокър парцал. Той въртеше езика си из устата ми така както панаирджиите въртят тънката дървена клечка, за да направят захарен памук. Имах чувството, че между зъбите му вилнее ураган. Заклевам се, това беше най-ужасната целувка в живота ми! Въпреки случилото се, си останахме добри приятели – ходим заедно на опера, изложби и на най-хубавите гурме заведения в столицата!

29 Нещата бавно започнаха да просветват. След 10 несполучливи обожатели, един от които настояваше да се преместя да живея с него в Лилехамер (малко градче в Норвегия), а друг – да стана еврейка, най-накрая успях да срещна нормален (според моите скромни стандарти) мъж. Чернокос сърбин, с дълбоки зелени очи, убийствен чар и... големи крака (баба ми казваше така: „Голям крак – голям чорап! ;)). Беше ужасно сладък, особено когато използваше и български, и сръбски фрази. Казваше се Вук (в превод – вълк) и беше страшно ненаситен... стане ли дума за адреналин. Работеше в голяма международна компания, обичаше да спортува и най-важното – обичаше да ПЪТУВА! Беше обиколил половината земно кълбо, бе сменил над 15 паспорта и както сам се изрази – бе загубил бройката на държавите, в които е бил. „Някъде около 93“, уточни той, а аз останах в шах и мат. Първата ни среща беше буквално „бушуваща“ - рафтинг по Струма, палатков огън и броене на звезди. Втората – пикник в Южен парк, сапунени мехури и надяждане с плескавици. А третата? Трета нямаше. Той така и не ми писа повече. Опитах се да се свържа с него всячески – по телефона/по Tinder, по Skype, но той така и не ми отговори. Изпаднах в депресия, а приятелите ми се посъветваха да изоставя „заниманието“ си поне за месец. Реших да ги послушам. В крайна сметка не е добра идея да излизаш по срещи, когато си уплашен, несигурен и сърцето ти плаче с крокодилски сълзи! Имах нужда да се погрижа за себе си и да си дам почивка от целия свят!

30-50 Започнах да се чудя дали някога ще срещна някой като номер 29. Но нещата започнаха да стават от лоши по-лоши. Среща номер 37 мина толкова зле, че не се сдържах и малко след като той си обра крушите аз избухнах в сълзи. Номер 41 три часа ми разказваше за хербария си, който събира от 8-годишен, а номер 45 беше студент по медицина, който ми изнесе лекции за еднопаразитите по човека и анатомията на пикочно-половата система (със сигурност си е взел изпитите с „Отличен 6“). Номер 48 беше превърнал дома си в терариум и отглеждаше шест различни вида змии (една отровна!), а номер 50 си падаше по високите скорости и отказваше да шофира в градски условия с по-малко от 90 км/ч. Изведнъж самочувствието ми започна да се колебае. Бях изтощена! Защо всички тези срещи водеха до никъде? Имаше ли някой в онлайн пространството, който наистина си търси сериозна връзка? Моя ли беше вината за тези провали? Защо всички искаха да ми влязат единствено под гащичките и нито един не можеше да ми влезе под кожата? Бях объркана, разстроена и готова да скъсам завинаги с тези простотии. В крайна сметка реших да послушам мъдреците и си купих една бутилка розе - „Истината е във виното!“ са казали те! Време беше да я потърся точно там – между корковата тапа и стъкленото дъно!

67 Всичкото това „усилено“ мислене подейства, оптимизмът ми се завърна (след 4-тата чаша) и аз отново полетях в облаците. От 60-тата среща нататък нещата станаха „розови“ и всяко второ момче се оказваше скъпоценен камък – вярно, че не беше шлифован, но и аз можех да се заема с тази задача! Мистър 67 се оказа почти идеален – бъбрив и красив автор на детски книги, който знаеше 5 езика и постоянно участваше в международни писателски конференции. Умът му сечеше като бръснач, а в кухнята се оказа ненадминат готвач. Докато четях поредната история за бобърчето Дими и приятелките му Вики, Ками и Пепи (нямаше ли такива адреналинки?) и междувременно с това похапвах пилешки жулиени със синьо сирене, го загледах – да, той беше съвършен изумруд, но не беше моят диамант! Не можех да бъда с мъж, който няма ми позволява да вдигам черпака и който ще се сърди, когато разказвам приказки на децата си за лека нощ („Защо не им четеш от моите книги? Един ден творчеството ми ще ми спечели и Нобелова награда за литература!“)

72 Номер 72 беше готин журналист, който знаеше наизуст всички бирарии в София. Първата ни среща бе в кино „G8”, а след като прожекцията свърши установихме, че навън вали из ведро и за късмет и двамата нямаме чадъри. „Е, ще ни върви по вода“, усмихна се той и ми предложи да направим нещо щуро. Съгласих се! Купихме си кутия с цигари от близката будка и решихме да се състезаваме кой ще успее да пуши по-дълго време, преди цигарата му да е изгаснала. Беше освобождаващо! Беше забавно! Излизахме още няколко пъти, но нито се появиха пеперудите в стомаха ми, нито пламна пламъчето в очите ми. Той наистина беше страхотно момче, но дали щеше да иска да сме само приятели? Един есенен следобед се опитах да го попитам точно това (по възможно най-деликатния начин), но щом разбра накъде бия, Симо стана от масата, изръси едно „Трябва да тръгвам“ и изчезна от кафенето. Повече не го видях!

90 Дойде Коледа, а аз вече бях излизала с почти половината мъже от София. Последните два месеца прекарах в преследване на либерален млад политик, който постоянно говореше за мечтата си да стане президент и който ми обясни, че: „Можем да бъдем заедно единствено ако връзката ни е „отворена“.“ Тоест, искаше да излизаме и да спим и с други хора! Ококорих се за стотна от секундата и после му заявих: „Няма да стане, баце!“ И без това не си се представях в ролята на първа дама! Но едно нещо трябваше да се промени – време бе да си пренаредя приоритетите! Ден преди Нова година седнах на кухненската маса и си изготвих списък с потенциални видове мъже, с които НЕ трябва да се срещам – тези, които все още живеят с родителите си, тези с нулева лична хигиена, тези, които не знаят каква е числовата стойност на числото „пи“. Да излизаш с хора, с които нямаш и една допирна точка, си е чиста загуба на време, така че реших да си спестя малко часове и минути!

99-100 След като в началото на март излязох с г-н 93, който упорстваше да нося цветни контактни лещи, за да може очите ни да си отиват (знам, знам! Той беше луд за връзване!), реших да продължа до номер 100 и да се откажа. Номер 100 обаче се оказа 17-годишен хлапак, който приличаше от-до на Робърт Патинсън и твърдеше: „Искам да си взема кака, за да ме отрака“. Бях твърдо решена да не влизам в затвора за сексуално посегателство над непълнолетен, затова посъветвах младежа да се поуспокои и да се насочи към по-млада аудитория, съставена от момичета между 17 и 20 години. След въпросната среща, бях буквално оставена с пръст в уста, главата ми се пръскаше от напрежение и единствената ми възможна утеха можеха да бъдат само няколко коктейла. Точно затова се насочих към любимия си бар в стил „70-те“ – имах нужда да послушам рок и да се отдам на любимия си порок. Седнах на бара, поръчах си джин с тоник и започнах да се чудя откъде идва миризмата на любимия ми мъжки парфюм – Fahrenheint на Dior. Обърнах се наляво и що да видя – до мен седеше порасналия Хари Потър с кръгли очила, кестенява коса и ясни пъстри очи. Липсваха само вълшебната му пръчица и белегът с формата на мълния. Заговорихме се. Така се заговорихме, че не усетих кога е станало един часа след полунощ. Той ме изпрати до близката спирка, целуна ръката ми (като истински вълшебник) и ми каза, че ще се свърже с мен („Сигурно ще ми изпрати совата си Хедуиг“, помислих си аз). Не мога да си обясня какво се случи в онази нощ, но определено между мен и него имаше... магия!“

От този ден до днес измина повече от година, а от точно един месец ние с Хари (истинското му име е Християн) живеем заедно. Много бързо стана ясно, че нещата с него ще бъдат различни – роди се една естествена, непринудена, дълго чакана обич. Нямаше неудобни моменти, егоистични подбуди и предложения за полиамория. Това беше и моят „Еврика!“ момент след всички тези 100 срещи! Оказа се, че когато се откажеш да търсиш любовта, Амур потрива доволно ръчички и решава да те прониже с някоя стрела. Затова момичета, знайте, че без значение броят срещи, на които ще отидете, ако някой мъж не е за вас, нещата няма как да се получат. Но когато в крайна сметка срещнете своя човек, ще сте безкрайно благодарни на Събдата, че с другите не се е получило!
Прочетете повече за:
връзкисрещивзаимоотношения
Списанието
Брой 114
Facebook

Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки.

Политика за личните данни Съгласен съм Отказ