И аз също?

Или къде е тънката граница между проактивния мъж и насилника

От Мария Димова

По повод женския месец бях планирала да посветя рубриката си на приятелките ни и силата, която те ни дават, както и на женската енергия и колко е важно да се грижиш за вътрешния си източник на магнетизъм и удоволствие. Но както често става, реалността следва свой дневен ред и една неприятна случка от последните седмици ме накара да тръгна в съвсем друга посока.

Да съм напълно искрена с теб, никога не съм одобрявала насилието и репресирането, често криещи се зад маската на феминизма. Както съм писала и преди, равните граждански права и еднаквото заплащане са безалтернативни, но искрено се разграничавам от крещящите лелички, които искат да наказват всеки мъж, заради един, който някога ги е отрязал, и всяка прилично изглеждаща жена, която отказва да мрази силния пол. Мъжете не са врагът и не съществува „война между половете“, освен в съзнанието на въпросните догматични дами, които отдавна са забравили в кое именно се крие истинската женска същност – приемането.

Когато движението #MeToo стартира в САЩ, бях скандализирана от разкритията и с цялото си сърце бях с жертвите на подобни поругавания и заплахи. Но след това нещата сякаш се изродиха и красивият слоган удобно започна да се използва като кауза, в името на която се уронваха престижа и честта на всеки господин, който е имал неблагоразумието преди 20 години да сваля някоя дама, която е избрала удобно да забрави за цялата случка, преди да се усети, че днес може да я използва за ПР. Бях отвратена от изкривяването на силния първоначален замисъл и принизяването му до ниво на доносничеството, разцъфтявало по времето на комунизма – без факти, без аргументи, а понякога дори и без логична причинно-следствена връзка между „обвиненията“. Казвайки всичко това, предполагам придобиваш представа, че не съм от жените, които мислят мъжете по презумпция за насилници и агресивни свалячи, искащи единствено груб секс по техните правила. Дори напротив – вярвам, че една жена има достатъчно сила и достойнство да отхвърли всяко поведение, което й се струва неуместно, както и интуиция да не се поставя в ситуация, които биха били потенциално опасни. Но в истинския живот контурите между добро и лошо са твърде размити,  и то най-вече в мига преди нещата да се объркат.

Как започна всичко

Наскоро с мен започна разговор приятел на мой познат – сладък, привлекателен (поне по това, което виждах на снимките в профила му), осезаемо интелигентен и с интересна, реномирана професия. Обичайно не харесвам подобни насилени запознанства, но си казах, че св. Валентин наближава, а аз твърде много мразя котки, че да имам с какво да компенсирам липсата на компаньон в живота, и е редно да дам шанс на нещо потенциално добро.

Предполагам неведнъж си изпитвала какво значи да не си паснеш с някой от началото – всяка дума е своеобразна мина, продължаването на диалога коства твърде много усилия, а усещането, че си попаднала на пълната си противоположност се усилва с всяко „seen“, което се бориш да спестиш. В моя случай обаче нещата тръгнаха по изцяло различна траектория – допаднахме си още с първите редове, които преминаха в безброй гласови, снимки, споделяния и смислени теми за разискване. На предложението му да пием по кафе за час-два отговорих (както си му е реда), че ако приемам всяка покана от случаен последовател в Инстаграм няма да си седя изобщо в нас, но вече знаех, че рано или късно ще се видим, защото ми беше станал интересен. И така съвсем скоро се уговорихме за кратка разходка с кола.

Проблемът

Както в последствие обсъдих с една приятелка, хората сме два типа, що се касае до риска, който обичаме да поемаме. Аз никога не съм се считала за спонтанна и безразсъдна, но и не искам да се превръщам в човек, който изпитва страх от всяко познанство и има нула доверие в хората и процеса на живот като цяло. А, и да сме искрени, не ми е първата първа среща в живота.

Още с влизането в колата, усещането ми беше, че няма сексуално напрежение между нас. Макар да съм много против да се тълкуват като „искри“ сигналите на тялото ни (като напр. повишен адреналин), когато сме в присъствието на някой потенциално опасен за здравето или сърцето ни, в случая не усетих дори тях. Разговорът потръгна също толкова лесно и приятно и на живо и скоро той паркира колата на относително усамотено място, но с достатъчно човекопоток около нас (както аналитичния ми ум веднага калкулира, дори без да искам). Държа да подчертая, че не коментирахме нищо, което да се счете за „подканващо“, освен че пиша за списание, предимно на теми за любовта и секса. Освен това бях внимателна да не дам и нито един тактилен сигнал, че съм ок да влиза в личното ми пространство. Затова бях крайно изненадана, когато абсолютно от нищото той ме целуна. „Пробвал се е“, ще кажат много от вас и, да си призная, аз също избрах да го изтълкувам така. Внимателно се отдръпнах, което не се прие добре и устните и ръцете му не се помръднаха от мен. След това последва ново притискане, език и дори след ясното „не“ от моя страна, чух единствено „любимата“ ми реплика:

Защо се правиш, че не ти е приятно?

Защо наистина свободна жена в 21ви век, която няма проблем да излезе на среща, би се правила, че не й е приятно? Простият и очевиден отговор: защото наистина не й е приятно, явно не беше сред възможните в неговата версия на „Стани богат“. Само че аз нямах жокер „помощ от приятел“. Избрах да не реагирам твърде агресивно (защото не знаех как би се приело нещо подобно) и подходих шеговито, но твърдо с „Сега ще се изнасилваме ли?“. Явно това беше достатъчно към момента, защото се отдръпна, извини ми се за недоразумението и ми обясни, че не съм го предизвикала с нищо, просто съм му била неустоима и не могъл да се стърпи (девиза на изнасилвача, убедена съм). След това приказките му бяха толкова сладки и логични, поръсени с обилна доза „съжалявам“, че самата аз си казах: „Преувеличаваш, ясно е, че като повечето мъже ще се опита, разбрахме се, вече всичко е наред“. Очевидно огромна грешка, както се оказа в последствие. Ако историята беше спряла дотук, вероятно нямаше да ме вдъхнови да я разкажа. Защо ли? Само по себе си това да бъдеш целувана без желанието си не е малко, но съзнанието ни продължава да робува на фрази като „мъжете са такива“, „ти си си го търсила“, „какво правиш в колата му тогава“ и тн… Дори приятелите ми мъже, с които после споделих случилото се, бяха крайно изненадани от скоростта, с която новият ми познат е действал, и тезата за „пробването“ много бързо премина в „просто не се прави така“.

Защо толкова представители на силния пол си мислят, че когато кажем „да“ на това да влезем в колата им, значи че казваме „да“ и на сценариите, които се вихрят в главата им, често достойни за порно филм? Защо „да“ на нещо конкретно и заявен базов интерес изведнъж стават равносилни на зелена светлина да правят каквото решат с тялото ни?

Разбира се, към онзи момент съзнанието ми не беше заето с разрешаване на точно тези въпроси. Все още не можех да допусна, че съм сбъркала в преценката си и трябва незабавно да го помоля да ме прибере. Считах, че може да съм дала някой грешен сигнал неволно, но в крайна сметка сме изговорили нещата и темата е приключена. Настоях да се махнем от тази локация с ясния аргумент, че вече не се чувствам сигурна в компанията му. Да съм искрена, не предложих да тръгнем в посока дома ми веднага, защото нямах никаква идея как би реагирал и какво би се случило по целия път наобратно. Избрах да изменажирам нещата фино, доколкото е възможно. Докато след 40 минути въртене из София и небрежни разговори, в които аз приех, че вече сме на една страница, не спря в една относително тъмна уличка (но с достатъчно жилищни кооперации в непосредствена близост), за да си „довършим разговора на спокойствие“. Няма да преувеличавам, не изпитах страх, защото вече ми беше ясно, че ако е искал да направи нещо крайно против волята ми, дотук е имал достатъчно шансове. След точно минута обаче, устните му бяха върху моите отново. Явно изтълкува погрешно ступора ми и това, че не го спрях директно, защото последва нещо достатъчно грозно и неприятно, в чиито детайли няма да навлизам. Само ще кажа, че за няколко кратки секунди почувствах тялото си вцепенено и макар физически да можех да действам, сякаш просто нямах тази сила. Разбира се, веднага след това се окопитих, отблъснах го и настоях да ме заведе пред дома ми. Явно съм била достатъчно категорична, защото точно след 15 минути си бях вкъщи, невредима и в безопасност. Слава Богу, не ми се случи нищо, достойно за полицейските хроники и не искам да му придавам изкуствена значимост, но със сигурност си извадих следните 3 общовалидни

Поуки

Първо. В съзнанието на някои мъже единственото „не“, което се обработва, е това в комбинация с шамар и драматична сцена. И колкото и да твърдят обратното, ще демонстрират физическата си сила по възможно най-немъжкия начин, тотално игнорирайки думите ти.

Един от първите материали, които бях написала за Glamour преди повече от 5 години беше посветен на това как ни свалят мъжете и беше плод на детайлно проучване на т.нар. PUA – pick-up artists или професионалните свалячи. Преобладаващата част от съветите бяха изключително логични, готини и на първо място повдигащи самочувствието на неуверените мъже. Но едно нещо ми направи впечатление още тогава: касаеше се до сцена как да спят с жена, която ги иска, но или е във връзка или моментът не е подходящ или съществува друга физическа пречка да се стигне до секс. Специалистите съветваха мъжът да целува чувствено жената, докато не противоречи на нито един от логичните й аргументи: „Но тук е много осветено, може да ни хванат“ - „Да, скъпа, така е, опасно е…“; „Но приятелят ми може да си дойде всеки момент“ - „Да, мила, знам, така е“. Идеята зад това поведение беше да не включват рационалните й бариери в излишен спор, обяснявайки колко безопасно е всичко, а просто да й подействат толкова на физическо ниво, че тя да се почувства неспособна да спре. Да си призная, това е много добър съвет и аз лично бих се подписала под него, когато се прилага на жена, която очевидно иска да бъде спечелена. И се касае до двойки, които вече са имали няколко интимни срещи. Искрено не проумявам как нещо подобно може да бъде използвано като аргумент да продължаваш да погазваш границите на дама, която с напълно трезвата си преценка ти казва „не желая“.

Второ. За една особена порода мъже, едно „да“ е достатъчно. Не става дума за джентълмените или за тези, които уважават емоциите ти. А за онези, които се интересуват единствено от задоволяване на собственото си удоволствие и считат, че на „цената“ от няколко задушевни чата, една обиколка с кола и един шоколад ще могат да те „увещаят“ да изпълниш нелепите им еротични въжделения. Да, исках да изляза с този човек. Да, исках да си поговорим и дори да пофлиртуваме. Да, вероятно щях да съм ок, ако ме целуне нежно за лека нощ, когато ме оставя пред дома ми. Но нито едно от тези „да“-та не бива да се тълкува като „да, отворена съм към всяко предложение“.

Трето. Ти можеш да отличиш едните от другите, само се довери на самоувереността си. Не казвам на интуицията си, защото дори и тя да крещи „бягай“, ако си свикнала да се съобразяваш прекалено със социалните норми и ти е невъзможно да кажеш „не“, няма да постигнеш много. Уважавай себе си и женското си достойнство достатъчно да спреш една перспективно приятна ситуация в момента, в който спреш да се чувстваш комфортно.

За финал искам да кажа, че независимо колко развивам уменията, познанията и понятийния си апарат, си оставам жена. И в много ситуации чисто физическата сила не е на моя страна. Затова те призовавам да не се предоверяваш на моментната си преценка и фалшивото чувство за близост, което създават социалните мрежи. Независимо колко ни е лесно да общуваме днес, правилата как един мъж трябва да спечели благоразположението ти все още важат. И целият този процес изисква време. Или иначе казано: дръж се като дама и очаквай джентълмени на вратата си. И винаги имай едно наум, че дори и ти можеш да сбъркаш в решенията си и имаш право да откажеш всичко, което преминава границите ти.